Болката и Модела на Зрелия Организъм

Моделът на Зрелия организъм, който Луис Грифърд предлага, е едно от най-гениалните неща, които съм виждал в живота си. Ако никога не сте попадали на работата на Луис, вижте неговия блог.

Макар и вече покойник, Модела на Зрелия Организъм, който създава Луис Грифърд, продължава да живее и да влияе  на Физиотерапията, Науката за болката и нашия подход в работата с пациенти, които страдат от хронична/ персистираща болка и това ще е така още години, може би  цели десетилетия.

В тази картинка(това е преработеният вариант), Грифърд  инкорпорира множество системи, като системи, които дават отговор: ЦНС, имунна , ендокринна ,  вегетативна , моторна системи.

В една чудесна статия, която ви каня да прочетете, авторът казва: ” Той предизвика културата, движена от гурута, която беше превзела контрола на болката във Физиотерапия. Тези гурута бяха направили име и в някои случаи и значителни финсови дивиденти, чрез фокусирането на подходите за третиране на индивида върху специфични анатомични структури: Макензи-дисковете, Мейтланд -ставите, Янда-мускулите. МВО  се занимава с взимането на проба( влизане на информацията), внимателно разглеждане на тази информация и отговор( от системите, които произвеждат отговор), като континиум, който предлага модел, който подпомага свободата откъде да насочиш лечението и освобождаване от чисто периферното мислене.”

Можете да прочетете статията тук.

Основата цел на МВО е да бъде инструмент за обучение на пациенти и терапевти. В него болката е поставена в биологията на стреса, която се занимава с физиологичните и поведенчески стратегии, които организмът има и/или развива, за да отцелее и/или да запази хомеостазата.  Поставена в този контекст, болката може да бъде разглеждана като компонент от стресовия отговор, чията основна цел е да мотивира организма да си промени поведението, за да се възстанови и отцелее.

Не мога да не се сдържа да взимам директни преводи и не го правя с цел да плагиатствам и за да се улесня, а защото Грифърд е ненадминат като лектор. Неговия начин на представяне на идеи е толкова лесен, толкова достъпен, че ми е трудно да преразкажа нещата, които казва той и да ги опростя още повече.  Разглеждайки болката като компонент на отговор, а не като нещо, което пътува по тънките немиелинизирани влакна на периферната ни нервна система, за да бъде регистрирано от главния ни мозък е нещо ОГРОМНО. Предаването на тази идея по начина, по който го прави Грифърд е още ПО-ОГРОМНО.  Едно от най-честите неща, което чувам от пациенти/ клиенти е:” Значи всичко е на психическа основа.” / ” Значи казвате, че си измислям и всичко ми е в главата”. Идеята, че мозъка ви конструира болка може да е силен демотиватор, ако го представите с грешната метафора. Ако мозъкът ви е настроен да произвежда болка… как да го промените. Вие нямате контрол върху мозъка си или поне така си мислим. Съвсем друго е да поставиш болката в контекста на един стресов отговор, който помага на организма да се защити, възстанови и отцелее.

За да отцелее организмът има нужда да е наясно къде е (околна среда), какво се случва с него(тъканите),каква информация и опит има мозъка, за да помогне. В момента, в който нещо ново се случи и то е достатъчно силно, за да възбуди ноцицепторите, сигнали от дебелите миелинизирани влакна  вече са достигнали до мозъка и го уведомяват, че нещо  се случва, някъде по тялото. Взимайките информацията от периферните тъкани, взимайки информацията от околната среда където се намира организма: поляна, рекичка, синьо небе, облачета, слънчице, пчела… СТОП, това е ПЧЕЛА И ТЯ е забила жилото си в кожата. Поставен в тази ситуация мозъкът трябва да вземе предвид и информацията, която е събрал до този момент на съществуването си: минал опит, култура, вярвания, минали успешни поведения, минали успешни поведения наблюдавани в други, обем знание, натрупан до този момент.   Разглеждайки внимателно и изключително бързо всичко изброено досега, мозъка трябва да вземе в реално време решение, което да осигури отцеляване на зрелия организъм и да произведе отговор/действие, с което да промени физиологията и поведението на организма.

Описано така болката не звучи толкова проста, нали? Апропо, ако разглеждаме само биомеханичната част, неглежирайки останалите компоненти , туй е все едно да стреляме в тъмното, надявайки се да уцелим летящо насекомо. Трудна работа, не е невъзможна, разбира се, защото често организма ни знае много по-добре как да се справи в конкретната ситуация е и нужно просто да го насочим в правилната посока.

Вярно е, че клиентите, често търсят отговор и искат да обективизират източника на болката си… често пъти ние просто можем смело да предположим и то от позицията на биомеханичната парадигма и да обвиним дадена: става, диск, мускул, фасция, нерв, лигамент, сухожилие, дисбаланс, асиметрия, деформация, дефицит… Как мислите, че всичко това ще бъде прието и внимателно анализирано от един човек, който страда, ако вземем предвид Моделът на Възрастния Организъм?

Болката винаги трябва да бъде възприемана в нейния контекст. Да кажем, че сте в планината и си ходите спокойно. Изведнъж се подхлъзвате, стъпвате накриво и изпитвате силна болка в глезена. Моментално се свивате, опипвате глезена, пъшкате, охкате, не смеете да стъпите на него, не смеете дори да мръднете и това поведение бива възприето от вас, за да може глезенът ви да бъде опазен. След няколко минути се изправяте и опитвате да стъпите. Ако болката е остра, но се търпи и постепенно намаля, се успокоявате. Да кажем, че болката е остра и не можете да стъпите. Тъкмо проклинате късмета си, когато изведнъж виждате на пътеката мечка. В този момент глезена вече не ви боли чак толкова много, че дори може и да спре да ви боли. Защо е така? Защото мозъка ви е получил визуален сигнал, поровил се е в знанията ви, в миналия ви опит от училище, в историите, които сте гледали на хора, срещнали мечка, от различните документални филми, проверил е какви са ви вярванията ви (че не можеш да надбягаш мечка, че мечките са страшни и опасни). Междувременно сигналите от ноцицепторите и имунния, ендокринния  и вегетативен отговор, който се е получил след като сте си изкълчил глезена се тества отново и се оценява в сегашната ситуация, в новия контекст и в светлината на новите събития. В реално време мозъка може да избере няколко неща: да продължи да ви принуждава да пазите глезена и да възприемате поведението на човек, който си е изкълчил глезена и е сам в планината, да спре всякаква болка и да ви позволи да си плюете на петите или да ви дръпне шалтера, за да ви предпази от стреса и да се надяваме, че мечката не е гладна.

Нашия организъм е сложен, умен и в него във всеки един момент се взимат сложни решения, за да се осигури нашето оздравяване и оцеляване. Като терапевти ние можем малко да се смирим и да се опитаме да работим, съобразявайки се с неговите правила. Надявам се, че съм ви заинтригувал с с тази статия.

Източници:

https://www.researchgate.net/publication/282764115_Louis_Gifford_-_revolutionarythe_Mature_Organism_Modelan_embodied_cognitive_perspective_of_pain

https://giffordsachesandpains.files.wordpress.com/2013/04/mature-org-ch2-tip1.pdf

Comments

comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *