С Инсулт на село в Родопите

Преди два месеца мой приятел ме попита мога ли да намеря физиотерапевт (рехабилитатор/кинезитерапевт) за една баба в едно китно родопско село наречено Жълтуша. Отговорих му, че ще  се опитам. Веднага публикувах публикация в една от големите ни професионални групи във Фейсбук, но за жалост никой не се отзова.

Месец по-късно дъщерята на тази баба ме  попита мога ли да  й покажа упражнения, за да започне да работи самостоятелно с бабата, защото няма кой друг да свърши работата. Отговорът ми беше, че не мога да покажа упражнения за човек, който не съм виждал. Ядосан от ситуацията, предложих да се разходя до селото и да помогна с каквото мога.

Мина се седмица, две три , стана месец и накрая момъкът, който ме потърси  първоначално, ме попита кога ще ми е удобно да направя една екскурзия до село Жълтуша. И така се случи, че тази неделя на 22.04. 2018 година, тръгнахме с това момче и внучката на гореспоменатата баба  в 5 часа сутринта, за да отидем и да помогнем на бабата и нейните близки, колкото можем по-рано. Пътувахме близо 3 часа през живописни извивки на Родопа планина от Пловдив по стария път до Свиленград, през село Минерални бани, до красивия град Кърджали и от там към Ардино, а накрая стигнахме до прекрасното село Жълтуша. Сгушено на хълм, с очарователна гледка и тесни улички, човек може само да се чуди как може да се случват лоши неща на това прекрасно място.

В 8 сутринта пристигнахме и ни посрещнаха с топла вкусна баница, чай, кафе, айран и широки усмивки. Това типичното българско гостоприемство, което в наши дни рядко можеш да видиш в големия град, много ме зарадва и моментално отми умората, която се беше натрупала в нас от дългия път.  Докато пътувахме разбрах защо хората не са избрали да транспортират бабата с линейка до Кърджали, Ардино или Рудозем. Кривите завои и неравните пътища не биха оставили голям шанс на човек с инсулт да преживее пътуването. Излиза, че е чудесно да живееш на село в Родопите, но дойде ли  време да боледуваш нещата стават страшни.  Ще ми се спешната помощ в България да има хеликоптери, които да се занимават с такива случаи, но осъзнавам, че и това са розови блянове, които могат да станат реалност за следващите поколения в България.

След като хапнахме видях бабата и приспособленията, които бяха направили близките и от различни видеа в мрежата. Показах им неща, които сметнах, че биха направили бабата по-мобилна и самостоятелна, напълно осъзнавайки, че не мога да им преподам всичко и не мога да им дам клиничната практика, която има един специалист. Вътрешно се ядосвах, че тези хора са сведени до това положение. Каквото можах направих за тях, но точно преди да тръгнем към Пловдив ми казаха, че имало още четирима човека в селото, които имат нужда от същата помощ. За жалост нямах времето да видя всички, но успях да посетя още една женица, която  пък се оказа напълно способна да сяда сама и да започне да се учи да ходи, но нейните близки и тя самата, не са знаели, че това е така. Хвана ме още по-голям яд, но си казах, че това е ситуацията и няма смисъл да се ядосвам. Тръгнахме си от селото изпратени с усмивки и благодарни думи,  нагостени добре и с обещания да дойдем пак.

Това, което видях да се случва в село Жълтуша ме кара да се срамувам, като българин и здравен специалист. Затова реших да ви разкажа за моето преживяване. Не за да си правя куха реклама, а за да ви покажа, че в 21 век хората в българските села се оставени на естествения подбор и лишени от елементарна грижа и консултации. Бихме могли да се справим и по-добре. Вярвам, че това ще се случи в България!

Comments

comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *