Вятърът, идващ от морето, носеше миризма на морски пръски, сол и водорасли към брега- дишай, издишай, вдишай отново. Сухият пясък поддаваше под стъпалата ми, потта се беше пропила в косата ми и бялата памучна тениска. Дишай, дишай, бягай-  чувството на тежест и болката в гърдите ми едва се търпеше, сърцето ми биеше бързо, кръвта препускаше, краката ми тежаха. Слънцето току залязваше, хора все още лежаха по хавлиите си и се радваха на последните му галещи лъчи. Още един ден си отиваше.

Това бягане по сухия пясък май не се оказа най-добрата идея?! Бях се натоварил прекалено много и го знаех, въпреки всичко съзнанието ми продължаваше да диктува на тялото ми: дишай, издишай, още една крачка, не спирай, движи се, целта се вижда вече. Движенията ми бяха като на забавен каданс.

Офффф, да гледаш мотивиращите видиоклипчета в интернет са едно, друго е да излезеш и да го направиш. А това бягане по плаж Корал определено ми костваше много усилия.

Най-сетне пресякох невидимия финал, стигнах края на плажната ивица. Тръгнах назад задъхан по мокрия пясък.  Ходех бавно и тежко, докато вълните миеха уморените ми крака. В главата ми се въртеше само- „Тия са луди, как може да си го причиняват доброволно?!“

Точно преди 3 месеца същата мисъл ми се въртеше в главата след първото ми бягане- само 2 км. Чувството на лекота, на сила, на чиста проба кеф, дойде чак след 2 седмици тантурене на 90+ кг телесна маса почти всяка вечер по пловдивския булевард Никола Вапцаров.

На втората седмица вече беше по-лесно, вече бягах 5 км за 25 минути, но определено бях на светлинни години от олимпийската форма, която никога нямаше да достигна.

Истината, е че всеки започва с идеята да изглежда по-добре и да свали малко, а защо не и много излишни килограми?! И моята мотивация не беше по различна, разбира се. Имах( и все още, докато пиша това имам 🙂 ) паласки и исках да се отърва от тях, но и не само тези бяха главните причини, поради които започнах цялото системно спортуване

plaj_koral

Макар че винаги съм правил по малко упражнения никога не съм тренирал наистина редовно. Ходя си на работа с велосипед, правя по малки лицеви опори и набирания, плувам си по малко всяко лято. Някак си това беше достатъчно до един определен момент.

Системността настъпи след тежката изпитна сесия в МУ- Пловдив, комбинирана с работата и задачките, с които се затрупвах къде сам, къде без да ме питат мои мили роднини и приятели. Всичко това определено ми се отрази тежко, както физически така и психически. Започнах да качвам, започнах да се чувствам уморен и отпаднал, работата ми не ме правеше вече щастлив. Реших че трябва да направя нещо за себе си. Започнах да бягам редовно,  да тренирам с тежести( фитнес) или ако нямах достъп до фитнес- със собствени килограми до колкото мога.

Три месеца по-късно сухият пясък на къмпинг Юг и силните вълни на Черно море ми показаха, че имам още много бебешки стъпки за правене, но въпреки всичко съм на правилната бойна пътека.

Силата, увереността, тонуса и работоспособността ми не са това, което бяха и сега  определено се чувствам добрееее.

Казват, че човек, за да си изгради един навик, трябва да повтаря нещо редовно поне 30 дни. Вече 3 пъти по 30 дни спортувам редовно за здраве и ако е рекъл Господ няма да спирам докато съм жив. Не казвам и „здрав“ , защото то се подразбира, че докато спортувам разумно, редовно и с мяра, ще съм здрав като дряновица.

Не ми се навлиза сега във физиология и психология, а и се надявам се, че ако има „форумни експерти“ или хора, наистина интересуващи се от тези обширни науки , които сега четат думите ми няма да навлизат в излишни спорове за горенаписания абзац. Нямам претенеции, че съм експерт, просто това чувствам и мисля.

Сега леко съжалявам докато пиша тези редове, защото утре трябва да напусна малкото, „мизерно“, по много стандарти бунгало и да оставя топлия пясък, морето, гората,птичките, катеричките и спокойствието, за да се завърна към истинския си живот, учението и работата ми. Единственото, което няма да ми липсва, са къмпингуващите, оставящи купчините боклуци след себе си. Утре сутрин отнасям най-хубавото нещо със себе си- прекрасните спомени и красивата ми приятелка обратно в Пловдив.

primorsko

ПС: Ще ми се да имах възможност да бягам всеки ден по тоя сух пясък, сигурен съм че мога да се справя и по-добре, ако имах само още една седмица слънце, синьо морско небе и море…

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *