Странно е да останеш сам с мислите си пред белия лист. През цялото време говорим, мислим, действаме, постоянно забързани в ежедневието си. Когато обаче трябва да формулираме това, което се случва в главата ни, настъпва блокажа.

Какво да напиша сега, за да звуча умно? Как да задържа вниманието на читателя, за да съм интересен и да се котирам?

Истината, е че предаването на идеи, изграждането на образи и персонажи ,използвайки само писменото слово не е никак лесно. Липсва контакта лице в лице с човека, на когото искаш да кажеш нещо чрез думите напечатани и оформени във фрази, изречения, абзаци, а защо не и много страници.

Вербалната и невербална комуникация, която тече между хора общуващи с думи,мимики и жестове е като богата палитра и написаните думи понякога не стигат, за да се предадът всички аспекти на това, което искаме да кажем, по начина, по който ни се ще да ни разберът.

Писменото слово, далеч не е лишено от своите приоми, средства и т.н.( признавам си, че ако бях завършил българската филология, сега щях да съм по подробен откъм теоретичната част и терминчетата, за мое щастие не изгърмях шанса си за държавна поръчка с тази специалност, макар че много ми се щеше да я завърша).

Ето написах вече половин страница без да кажа нещо, конкретно, а вие ,които все още четете тези редове сигурно се чудите какво точно иска да ми каже тоя „дървен философ“.

Просто оставих мислите ми, хаотично да се излеят като пишех, ли пишех. Надявах се в тази прелюдия да се избистри цел, след като се появи тази цел, да си избера конкретни задачи, както и средствата, които да използвам, за да реша задачите и да постигна целта си.

Признавам си, тази, стройна схема, която изчуруликах току що не е моя приумица.Така би трябвало да разсъждава рехабилитатора когато лекува болен .

Писането на нещо не е като лечението на патология подлежаща на рехабилитация… или е?

Каква е целта ми като бъдещ рехабилитатор? Да лекувам и да помагам на болни, на които мога да помогна с нещата, които знам и ще науча.

Каква е целата ми като пиша или превеждам тези статии, които четете? Да стигна до повече хора, да предам мислите, философията и възгледите си. Dа ги запозная с нови практики, методи, средства в масажа и рехабилитацията като по някакъв начин подобря мнението иm за професията, която практикувам.

Пиша тези статии повече близо 2 години, направих един блог, сега правя втори. Всичко това, като усилия има положително влияние върху финансовото ми състояние, поради простата причина, че доста хора четейки статиите решават да ме посетят и за масаж.

Затова се питам: „Това достатъчно ли ми е? Искам ли да постигна нещо повече?“

Суровата истина, е че не се справям добре. Статиите и блогът ми не се отличават кой знае колко от проектите на разни фризьорски салони,спа центрове, блоговете на баш масажисти, фитнес-гурута, рейки мастъри и всякакви интернет индивиди списващи разни неща надявайки се, че света е голям, google.com ще индексира сайтовете им добре и повече клиенти ще ги атакуват късайки джобовете им от кинти.

Предавам ли по някакъв начин философията и възгледите си на читателите? Поне на този етап мисля, че съм много далеч от истината.

Та каква е целта на блога ми? Да привличам клиенти или да пиша и превеждам разни статии, за да ги пообразовам малко тия българи на туй унуй на теми като: класически масаж, анатомия, физиология, рехабилитация и кинезитерапия? Като правя това аз в действителност преследвам егоистичната цел те да дойдат при мен по-знаещи , сиреч да не ми говорят глупости от рода: „абе нещо ме е захапала на гърба мисля, че е плексита…“ . Тези, по своя род и значение, са добри цели, които отново задоволяват егоистичната ми и екзистенциална нужда от левчета.

За жалост аз съм някаква странна порода „майна“… демек добряк (нали знаете от онизи клип във интернет за майните, майните са гадни хора), затова реших, че няма да преследвам чак толкова егоистични цели, а ще преследвам такива, които са морално и етично издържани . За ваше успокоение няма да се опитвам да решавам въпроса със световния глад, нито ще спасявам държавата ни от разруха смело пишейки със седем пръста и половина бойни слова и призиви към революция.

Планът ми е следния: Първо ще раздавам знания в категория „Статии“, а мъдрост, морал и етика ще се леят в категорията „Мои мисли“.

Второ планирам( всъщност го правя всичко това в движение… ти да видиш 🙂 )да намеря сподвижници и партньори и да започнем разни инициативи, дискусии ,ей така по европейски тертип без типичната ни байганьовщина. Сам воина е воин, но за да направиш нещо голямо се иска екип, а соло-изпълненията започнаха да ми писват.

Трето и може би най- важното е да видя как ще съвместя личния си живот, учението и работата си със всичко това. В мен възниква една такава овенска решителност, типична за зодията ми, което значи, че някак си ще успея.

Всичко ще отнеме време разбира се, време да намериш безкористни сподвижници споделящи моите възгледи. Време да напиша достатъчно статии, с които да запозная драгите читатели с всички тези неща, които ме движат напред и с които можем да помогнем на повече хора и т.н.

Признавам чистосърдечно, че направих творческа в пауза в помещението, в което ние мъжете някак си ставаме по-мъдри, по-търпеливи и по-добри. .. сами се сетете кое. Разсъждавайки над това как да завърша статията реших, че няма да има някакъв Grande Finale и епични, тежки изпълнение с горест и мъдрост слова.

Реших че следващата статия в секцията ” Мои мисли” ще покрива гледната точка на един студент по Рехабилитация за мястото и значението на рехабилитатора в България. Имаме ли място в живота на българите или направо да стягаме куфарите за да работим за разни стари германки срещу четирицифрени суми в евро.

Статията стана достатъчно дълга, надявам се че не съм ви отегчил много. Обещавам, че ще се науча да пиша по-добре и да казвам каквото имам да казвам по-пестеливо. Проблемът е да успея да го изкарам на бял свят туй нещо за казване. Точка на темата с неепичен край.

Comments

comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *