Един мой добър приятел и вече официално физиотерапевт, написа този коментар във Фейсбук след успешното взимане на държавните си изпити. Да му е честито дипломирането на колегата Павел Аршинков! Съсловието ни нарасна с още един млад, амбициран, умен, мислещ и свестен колега! А следващите думи, са думи на истинска радост. Те са изпълнени с енергия, която му пожелавам никога да не го напуска! Започва трудната част, колега! А на вас, приятели, ви давам възможност да прочетете написаното от Павел.

дипломиране-280x280

“По принцип не съм по хвалбите(що се отнася до мен), особено, когато всеки един от нас има пропуск в една или друга сфера, предмет, метод, техника и т.н.
Но е хубаво да се отбележи, че битката започна преди 3 седмици. Три седмици бяхме окупирани физически и духовно. Три седмици пиехме вода и пот, хапвахме хляб и сол.Тренировките и подготовката за бойното поле, продължили 3 години определено ни помогнаха.
Триглавата ламя нападаше с по една глава всяка седмица. Когато отрязахме първата глава, имахме все още сили, оръжията ни бяха наточени, бяхме настървени за победа. В последствие, мунициите намаляха, ножовете се изхабиха и камъните за точене се пропукаха. Важно е да се отбележи, че втората и третата глави са подмолни и освен да те унищожат, имат за цел да те унижат, да те смачкат духовно преди това. Преди всяко нападение на лямата, вестоносците допълнително ни отдалечаваха от светлината в края на тунела.
Втората глава падна с повече усилия от първата. Тъй като сме на бойното поле, тя мамеше, но все пак, успяхме да издържим поне още седмица.
Една седмица ни делеше от последната глава. Най-голямата и страшна. Готова да те унищожи с поглед, тя разполовява атоми за закуска.
Дойде денят на страшния съд. Трупове на паднали в боя, започнаха да пълнят бойното поле. Записки и пищови, просмукани с кръв и пот заваляха. Бяха ни останали малко камъни, 1 сантиметър, 1 ъгломер, 3 счупени меча, едно швейцарско ножче и пушка кремаклийка, но без муници….и една въздушна пушка, но сачмите не можеха да пробият дебелата кожа на ламята.
Бяхме втрещени от гледката на падналите в боя. Кръв не достигаше до периферията, артериите се страхуваха, цианозата взимаше превес.Треморът се обади. Тахикардията и тахиапнеята бяха започнали последен опит за превземане на телата ни. Беше ужас. Всеки стискаше протокол и се молеше пациента му да не е комплициран, моливът да не се счупи…и най-важното, да попита за придружаващите заболявания.
Беше 11, 11 и нещо, когато наближаваше моят ред. Толкова пот се стичаше, че не ми трябваше олио за масаж. Влезнах в битка. СТРАХ! Бях чул, че най-добрата отбрана е ранното нападение – така и направих. Въпрос №1 беше като куршум близо до сърцето. Помятах малко камъни. Уморих се. Спрях да почина. Ламята нападна. Борба за живот и смърт. Поосаферих се и продължих да мятам камъни – рехава работа. Нападение №2 – посъвзех се – извадих меч, приближих се и скочих. Бях се сетил, че ламята иска да сме в личното пространство на пациентите и реших да пробвам. Започнах да водя ръкопашен бой, след като тя изби меча от ръцете ми. Поумори се тя, ламята. Последно нападение и въпрос № 3. Започнах с последни сили и адреналин до небесата да налагам, но тя е огромна и силна. Понатупа ме, но успях да избегна фаталния удар. Отрязах и последната глава. Не можех да повярвам. Край! Победих! Колеги в ме прегръщаха, поздравяваха. Ламята беше победена. И сега какво?
ИИИИИИ СЕГААААААААААААА, 3:0 за бате ви Папи, ниско, тенко, по линията,кво…
…ХАХААХХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХ”

 

Comments

comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *