Работата в реална работна среда те сблъсква с всичко неприятно в болничните отделения- мръсотията, миризмата, неволите на старостта. Днес разбрах, че когато  работиш в боница освен, че раздвижваш болни и се стараеш те да са по-добре, не винаги историята е с щастлив край. Понякога пациентите, с които работиш умират въпреки услията на екипите от лекари, медицински сестри, въпреки твоето желание и услия, които полагаш, за да видиш  човека да се изправи и да проходи. Това се случва-  днес го разбрах по горчивия и труден начин.

За 3 семестъра клинична практика за пръв път се случва пациент, с който съм работил, който съм докосвал, изправял заедно с колегите ми, подканял да се движи  да почине, но днес и това се случи. Случи се ей така! Вчера го имаше, днес го няма.

Не се чувствам добре в момента, цял ден съм крив, раздрезнен, ядосън, объркан, тъжен.   Божа работа, но не трябваше да умира тоя човек. И жена му, и дъщеря му бяха пълни с надежда и го подкрепяха до последно. Лекарите и медицинските сестри в болницата полагаха усилия и грижи за него.  Рехабилитаторите също положхме много услия. Не беше редно  да си заминава така внезапно. Още ми е някво объркано, просто се опитвам да си подредя мислитев главата и на листа, но… не е лесно.

Днес една от колежките ми каза: ” След 20 години няма да ти пука.” Надявам се да не е така!  Искам да не го преживявам както сега, но да ми”пука и да ме е грижа”. .. иначе не виждам смисъл изобщо да започвам да работя с болни!

Comments

comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *