История за Бащата, сина му и как ги видях преди години през моите очи като млад масажист и студент по специлността „Рехабилитатор“.

Телефонът ми иззвъня кратко. Бях получи съобщение: „ Препоръчаха Ви семейство Димови, елате на адреса, посочен по-долу в 18.00 днес. С уважение, Д. Радославов“. Всеки друг път бих игнорирал такъв студен начин да се свържат с мен и то от човек, когото даже не познавах.

Димови, обаче, познавах и то от няколко години. Познавах ги като добри, честни и коректни хора… поне спрямо мен. Все качества, които ценя силно в хората, с които работя.

В уречения час бях пред  адреса.  Старият социалистически панелен блок не се различаваше с нещо особено от останалите си събратя. Изпъстрен с кръпки от разноцветно, безвкусно боядисани външни изолации, 8 етажа висок, с градинки и пейки пред входовете. Някои от градинките бяха добре подредени и поддържани, други избуяли, покрай пейките се валяха  фасове и купчинки обелки от слънчоглед.

Огледах входа, пред който бях застанал- неговата градинка беше от по-прилично поддържаните, оградена от разноцветно боядисани, полузаровени в земята гуми вместо ограда. Извадих телефона си и набрах номера, от който бях получил смс-са.

Отсреща се чу дълбок гърлен  глас- глас на пушач, който е пушил твърде много и твърде дълго:

–                      Ало, долу ли сте?

–                      Долу съм.- отговорих аз.

–                      Качете се на 8 етаж, семейство Радославови е вратата, която ви трябва.- отсреща се чу тихо кликване, когато мъжът ми затвори.

Входът и асансьорът не се отличаваха по нищо от всички останали – вехти, изпълнени с драсканици, налепени с обяви за разни кредити и бързи пари само срещу лична карта. През цялото време нагоре асансьора не спря злокобно да проскърцва и стене сякаш  стар човек се  катереше едва-едва по стръмен склон.

Осми етаж, пред мен врата, отдясно също, точно до асансьора. Вляво до металната стълба, водеща до покрива на блока, се кипреше луксозна блиндирана врата в пълен контраст с мръсните, олющени стени и покритите с плътни паяжини ъгли.

Позвъних на вратата. След секунди рамката ѝ се изпълни от туловището на висок, пълен мъж. Аз самият не съм дребен, но този мъж беше поне половин глава над мен.

–                      Димитър – в гласа му нямаше въпрос.

–                      Аз съм, да, приятно ми е да се запознаем , господин Радославов!- и му подадох дясната си ръка докато с лявата придържах голямата черна раница на рамото ми. Дланта ми изчезна в голямата месеста ръка на домакина. Ръкуването му беше твърдо, властно, усетих леко стискане сякаш да провери реакцията ми и как ще реагирам. След това пусна ръката ми

–                      Заповядайте- посочи ми с ръка дългия, луксозно обзаведен коридор.

Събух се, където видях други чифтове обувки и зачаках. Радославов махна с ръка към чифт чехли и въпросително погледна към големия черен сак, който още висеше на лявото ми рамо.

–                      Масажната ми кушетка. Предположих, че щом семейство Димови са ме препоръчали ще желаете масаж.- отговорих аз на незададения въпрос.

–                      Да, правилно сте предположил, но кушетката Ви няма да е нужна. Можете да я оставите, тук, в коридора. Заповядайте в хола да поговорим и да Ви обясня какво ще желая от Вас. Ей там, вратата пред Вас.

Облегнах сака на стената до обувките, нахлузих чехлите и го последвах към посоченото място.

Холът не отстъпваше по лукс на коридора. Всичко беше ново,  подбрано със стил, изпипано и красиво.  Гротесков контраст на оръфаната, стара панелка, в която се намирахме.

Седнах на канапето, а Радославов се настани до мен на един  голям кожен фотьойл.

– Нещо за пиене?

– Вода, благодаря ви. –отговорих аз.

– А, трезвеник?- повдигна вежди Радославов, докато ми наливаше чаша.

– Може да се каже, да.- кимнах аз.

-А пушите ли?- попита той.

– Не, не пуша.

Радославов, само се подсмихна, извади цигара и я запали. Явно това, че цигареният дим може по някакъв начин да ми пречи, не го засяга изобщо.

–                      Поканих Ви тук, защото искам да работите с баща ми. Той живее тук, в този апартамент. На легло е, има  нужда от специално внимание. От Димови разбрах, че сте дискретен и си гледате съвестно работата.Правилно съм разбрал, нали така?

–                      Ами да и аз мисля, че е така- не трепнах аз.

–                      Хубаво, не обичам излишни въпроси и празни разговори. Можете ли да започнете днес?- кълбо цигарен дим ме блъсна в лицето.

–                      Да, мога разбира се, иначе нямаше да нося багажа, който оставих в коридора.-отговорих аз, като се стараех да не мигам много от лютата миризма на цигари.

Подпухналите очи на Радославов се присвиха, а устните му се извиха от сардонична усмивка.

–                      Много добре, говорил съм с Димови за обичайната Ви комисионна- понечих да кажа нещо, но той ме прекъсна- ще получите двойно възнаграждение за времето и усилията си, парите както сам виждате не са проблем.

Самодоволното изказване увисна тежко във въздуха. Нямаше какво да кажа, затова замълчах да чуя какво ще каже сина.

-Още нещо, което трябва да знаете. Бащата … не му остава много на дъртия. Ще го погребваме скоро май, май. Болен е от рак, не ме питайте къде точно, така и не разбрах – това са докторски работи. Направиха каквото можаха и казаха, че не му остава много, щяло да боли, щяло да се наложи и морфин да му дават.  Не знам колко ще усеща дъртият като го надрусат та рекох преди това да му доведа някой като Вас, уж да му е по-добре – Радославов подръпна дълбоко от цигарата си и доволно изпусна ново кълбо цигарен дим в луксозния, миришещ на фасове, хол.

–                      Ако е така аз нямам работа тук. Само ще ускоря процеса, макар и да му е приятно – възразих аз.

–                      Това е по негово желание всъщност, боляли го краката и питал доктора дали може. Тъй като работата е на умирачка така или иначе, той се съгласил – прихна Радославов – медицинската сестра, която съм наел да го обгрижва  каза, че не може да се справи и затова Вие сте тук, някакви въпроси?

–                      Не, нямам, щом е с негова воля и съгласие съм съгласен и аз. Ще ме представите ли на него, как се казва?

–                      Станислав му е името – каза той – не, няма да Ви представя. Ние… не си говорим от известно време – гласът  зад това отекло от алкохол, живот и цигари лице леко трепна – ще го намерите в стаята, която е отляво на другия коридор. Отивайте направо там. Аз трябва да тръгвам – изправи се той и подхвърли на масата един плик. – Това е сумата, за вашите услуги, приятен ден.

–                      Приятен и на Вас, господин Радославов – прибрах плика без да го отварям, допих си водата спокойно и станах и аз.

Тръгнахме към коридора, където ни чакаше медицинската сестра. Тя се усмихна леко, почука на вратата и ме представи на бащата. Зад гърба ми се чу хлопването на тежката входна врата.

– Ти си момчето, значи- каза Станислав- Как те викат?

– Димитър се казвам , господин Радославов, радвам се да се запознаем.

Крехкият старец  печално се усмихна изпод завивките, кичури рядка коса висяха покрай леко наболата му бяла брада. Хлътнали бузи и над тях още по-хлътнали и уморени очи ме гледаха изпод  лисавите вежди. Тънки, посипани с няколко сини петна устни  потръпваха и примляскваха под големия му камбест нос.

–                      Не е нужно да ми викаш „господин“, бай Слави ми казвай – гласът му трепереше немощно, но зад него стоеше още силен ум, способен да се изразява – Много ме болят краката, Димитре, ще ми помогнеш ли?

–                      Ще се постарая, бай Слави! – рекох аз.

–                      Преди не ме боляха толкова – още по-тихо, почти шепнешком, каза той.

–                      Е пак ще ги направим като преди, бай Слави – подвикнах аз, следвайки навика да говоря по-високо покрай старите хора.

–                      Не е нужно да викаш, момче, стар съм, но не съм глух. Хайде, залавяй се за работа, нали затова си тук – каза той и ми кимна към местата под завивката, където трябваше да са стъпалата му.

Аз кимнах веднага и приседнах до него на леглото. Бръкнах в един джоб и извадих лекарски талкирани ръкавици за всеки случай. Ноктите на старите хора обикновено са  почернели от гъбички. Отметнах завивките  и като му поогледах краката видях, че няма да са ми нужни латексовите ръкавици. Кожата и ноктите му бяха сухи, но здрави…а  стъпалата адски отекли. Захванах се за работа.

Бай Слави доволно се размърда под завивките.

–                      Добре бараш бе! Къде си се учил?

–                      Тук, там и в университета, и сам, и от книги. Не спирам да уча.- отвърнах му аз.

–                      А учил ли си в университет.

–                      Още уча – усмихнах се.

–                      Така ли, верно, че  малък изглеждаш. Колко години си?- примигна бай Слави и се загледа в лицето ми преценяващо.

–                      Почти на 30 – рекох аз докато масажирах петите му.

Бай Слави примижа за 1-2 минути и после, сякаш разговора не е спирал, попита:

–                      Почти на 30 значи, женен ли си?

–                      Не, но имам момиче до мен, годеница.

–                      Годеница викаш, това е добре, значи сватба ще има… деца?

–                      Сватба ще има както е редно и деца, ако е рекъл Господ.

–                      Почти на 30… късно се зимате вие младите сега. Защо не си я взел досега?

–                      Късно я срещнах, а и тя учи за лекар.

–                      Брей! – възкликна дядото- учен човек значи ще стане от нея. Аз по-рано взех моята, Люда, на 19 бях точно преди да влезна в казармата. След две години като излязох и съпруг бях вече и син имах на година и малко – усмихна се дядото – хубави времена бяха!

–                      Това синът ви ли е, който ме доведе при вас?

–                      Да, един син имам аз – възкликна бай Слави – … един, едничък. Хубави времена бяха и Людмила беше с мен и Дилян растеше здрав… хубави времена, честити – от едното му око се отрони сълза.

–                      Не е нужно да ми разказваш, ако те разстройва, бай Слави.

Старецът само ме погледна и се сгуши под завивките. Не мина и минута и пак се обади.

–                      Спомням си го Дилян като малък, питаше ме кога ще порасне, казваше че ще стане по-голям от мен. И наистина голям порасна, нали? Видя го колко е голям, планина – ако можеше моята Люда да го види, колко голям порасна… но тя рано ни остави. Дилян беше още малък, в училище, когато тя…- от ръба на очите му се отрони още една сълза. Аз не казвах нищо, човекът имаше нужда да ги каже тия неща. Слушах внимателно думите на този малък, крехък човек. Как се справил да изгледа сина си, как се преместили в града, как го изпратил войник и после, като станала голямата промяна, успял да го изпрати в чужбина да учи.

– Шест години седя там… в чужбина. Отначало аз му пращах пари, колкото мога, след време той започна да праща – в гласа му се промъкна нотка гордост. – Като се прибра в България… времената бяха такива, че ако имаш нюх можеше да успееш, да забогатееш бързо.

– Помня, бай Слави, макар че времената според мен бяха такива, че както едните бързо забогатяха, така други бързо обедняваха – рекох аз внимателно, за да не го обидя.

Стареца се разсмя тихо.

–                      Така беше наистина, колко вярно си го спомняш, макар че си бил малък тогава, нали?- попита ме и тънките му устни се извиха в трепереща усмивка.

–                      Прав си, не отричам, малък бях- казах аз също усмихвайки се и продължих да масажирам другия му крак, скоро трябваше да приключвам.

–                      Моят Дилян обаче забогатя, забогатя много бързо – усмивката изчезна от лицето му и поредна сълза се търкулна от окото му. – И колкото по-бързо вадеше парите и ги харчеше, толкова за още пари мислеше. Намери жена, ожени се, направиха дете, след време тя го остави и взе детето и така,но това не го притесни. Даже още повече се озлоби за пари. Само пари, само тия пусти пари. Все му говорих да си вземе жената, да си вземе детето, да го гледа как расте както аз го гледах как расте. С тия две ръце го изгледах, а той…- старецът вече тихо хлипаше. – Тия пусти пари се оказаха повече от семейството му, от жена му, от детето му, от мен самият. Остави ме тук, след като се поболях от притеснение, в стария ми апартамент. Накичи го с дрънкулки, които не ме радват, нае момичето да се грижи за мен, а той… пари прави – влажните му сини  очи ме погледнаха твърдо. – Кажи ми, момче, баща ти с тебе ли е още?

–                      С мен е, но пътува много, камиони кара още по Европа, не може да се пенсионира, да се прибере. – казах тихо аз, много тихо го рекох.

–                      Казваш ли му, че го обичаш? – гласът му, макар че трепереше, беше още по твърд.

–                      Скоро не – отвърнах още по-тихо.

–                      Защо не ?! – извика  бай Слави, гласът му изненадващо силно се чу, толкова силно, че медицинската сестра надникна със строг поглед иззад вратата. – Махай се , момиче, добре съм, с Димитър мъжки работи говорим.

Тя кимна и излезе.

–                      Защо не?- този път тихо ме попита той.

–                      Караме се – отвърнах  почти шепнешком, а гласът ми трепереше.

–                      Какво като се карате?! Обичаш ли го? – и неговия глас почти шепнеше.

–                      Да, много го обичам!

–                                  Кажи му го тогава, момче, не прави нашата грешка. Ние с Дилян не си говорим, тежки думи сме си казвали. Той , ако има нещо да казва, по момичето го провожда… – очите му пак се разводниха – не прави тая грешка, момче, кажи му го! Какво не бих дал пак да го чуя от моето малко момче и аз да му го кажа и да го прегърна както го прегръщах едно време. Време не ми остана за това… Господ ми даде много, но и двамата го пропиляхме в караници, а толкова различно можеше да е.

Замълчах след тези думи, не казах нищо повече в следващите 15 минути, довърших си масажа в тишина. Той само кимаше иззад завивките. Накрая му пожелах  всичко добро и бързо излязох без да го дочакам да ми отвърне. Грабнах си багажа, нахлузих бързо обувките и хукнах по стълбите без да чакам асансьора. Трескаво намерих телефона на баща ми и го набрах.

– Защо ми звъниш бе, Димитре?- чу се отсреща гласа на татко. – Нали знаеш, че съм в Турция сега. Знаеш ли каква сметка ще платим??

– Татко- казах аз- много те обичам!!!

– И аз те обичам, сине! – чух го да казва след малко той.

PS: Събудих се в 3 сутринта, ден преди да публикувам този и иторията беше там, писах без да спирам 3 часа. Не се сърдете на родителите, обичайте ги. Посвещавам го на баща ми, дано най-сетне се завърне при нас.

Comments

comments