За университетското образование в България може да се говори много. То е отдалечено от бизнеса  и реалната работна среда. Често излизат специалисти, за които няма нужда и търсене. Много от студентите изучават неща, които са непрактични или неприложими. Получават малка или никаква  възможност да приложат наученото в реална работна среда .

За „патилите” си от българското висшо образование може да се каже и пише много. И студентите могат да плюят, и преподавателите може да репликират- фактът стои! Ако системата работеше нямаше да сме на тоя хал! Студентите не могат да мислят, нямат инициативност. Университетската  и студентските общности  не са генератор за нови, умни и оригинални идеи  . Тук уточнявам, че не можем да сложим всички студенти и преподавателита под общ знаменател.

 

Тъй като тази статия ще бъде сложена в раздел в блога ми озаглавен „Мои мисли” ,ще поговоря за моя сблъсък с висшото образование- за следването ми в Медицински Университет- Пловдив.

 

Голямата разлика при студентите- рехабилитатори, а и на другите специалисти по здравни грижи и медици е така наречената „Клинична практика”. Клиничната практика означава, че ние  сме сложени в реална работна среда, където сме под надзора на нашите ръководители и работещите  на щат рехабилитатори и кинезитерапевти в болницата, клиниката, ДКЦ-то.

 

Нашата клинична практика започна още втория семестър. С натрупаните  минимални знания по анатомия, физиология, специални предмети / кинезитерапия, физикална терапия и масаж/ ние бяхме поставени в реална работна среда. Виждахме как изглежда човек оцелял след инсулт, какво е коксартроза, периферни увреди на нерви. Преминавайки през различни болници и вече в 4 семестър от нашето обучение  успявахме  да видим пипнем и усетим и  реално да работим с  много тежки клинични случаи: инфаркт на миокарда, исхемични или хеморагични инсулти, тежки фрактури, ендопротезирани стави, коремни операци, хора настанени в Отделение по анестезиология, реанимация и интензивно лечение.

 

На мен ми предстои и  да мина през още няколко бази, там сигурно ще видя и да поработя с още интересни за мен неща.

 

Защо ви казвам всичко това.? Представете си го по този начин: ако вие сте току що започнал да изучавате счетоводство в Стопанската академия, това ще е все едно да сте разбрали какво е дебит и кредит и ви сложат в голяма счетоводна кантора. И това още втория семестър- яко, нали?

 

Ученето на медицински ориентирани специалности е чудесно на фона на анархията в другите университети.

 

Но има минуси, вярвайте ми. Огромното количество заболявания, през които препускате- понякога твърде конспективно, защото няма време- материалът е твърде много, а хорариума е малко. Рехабилитаторът трябва да е завършил след 3 години и да е готов „технически изпълнител”. Другата страна на монетата, е че и предмети- сериозни предмети ,по които  има повече от достатъчно часове  за  лекции и упражнения, а реално се приема, че те са за „обща медицинска култура” или пък не се гледа твърде сериозно на тях, тъй като “няма да преглеждате хора или да поставяте диагнози”.

 

В студентите се заражда едно мислене, че  теория не  нужна, че ще научим каквото ни трябва на клиничната практика, че истинската професия се учи  само там. И в това  има много истина-  професията рехабилитатор е колкото наука, толкова и занаят.

 

Само че такова мислене не ни превръща в можещи, знаещи и мислещи специалисти. Превръща ни в едни зубрещи комплекси и възпроизвеждащи направеното от майстора  чираци. Проблемът, е че тези чираци трудно могат да стигнат  старите майстори. Защото  все още има рехабилитатори и след 30 години стаж , които могат да ти опишат действието на различни физиотерапевтични процедури, тяхното физиологично действие, дразнещ и лечебен ефект, при кои заболявания се предписва и при кои не. Анатомията на опорно-двигателния апарат си я знаят като пичове. Могат спокойно да анализират патокинезиологично пациента, да снемат анамнеза, статус и да обмислят лечебен план, въпреки, че това е задача на лекарите- специалисти по физикална терапия. Което пък значи, че тези хора имат теоретичната подготовка и знанията да се съмняват и оспорват една „недобра” диагноза от страна на лекаря.

 

Проблем е , че мисленето и задаването на въпроса „защо” не присъства в главите ни, когато отиваме на клинична практика. Основно се интересуваме от въпроса как- как работи стария рехабилитатор?  Понякога го има и това, че някои колеги по базите далеч не работят на нужното ниво, с нужното желание и с нужните знания, макар че са назначени и получават заплата.  Но ние трябва да работим под техния надзор и ръководство.

 

Мисленето трябва да се изгради , ако ще практикуваш и ще развиваш професията, защото рехабилитаторите и кинезитерапевтите няма да са вечно технически изпълнители.

С написаното дотук исках да ви покажа, че  немисленето не е подминало и нашата специалност, въпреки наличието на почти ежедневната клинична практика, която провеждаме. Дали имаме нужда от повече време да учим и практикуваме? Според мен наистина е нужно, нужна е и повече практика. Но е нужно и самата ни клинична практика просто да е по-качествена и насочена към изграждане на мислене, не просто към правене!

Comments

comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *