За университетското образование в България може да се говори много. То е отдалечено от бизнеса и реалната работна среда. Често излизат специалисти, за които няма нужда и търсене. Много от студентите изучават неща, които са непрактични или неприложими. Получават малка или никаква възможност да приложат наученото в реална работна среда .
За „патилите” си от българското висшо образование може да се каже и пише много. И студентите могат да плюят, и преподавателите може да репликират- фактът стои! Ако системата работеше нямаше да сме на тоя хал! Студентите не могат да мислят, нямат инициативност. Университетската и студентските общности не са генератор за нови, умни и оригинални идеи . Тук уточнявам, че не можем да сложим всички студенти и преподавателита под общ знаменател.
Тъй като тази статия ще бъде сложена в раздел в блога ми озаглавен „Мои мисли” ,ще поговоря за моя сблъсък с висшото образование- за следването ми в Медицински Университет- Пловдив.
Голямата разлика при студентите- рехабилитатори, а и на другите специалисти по здравни грижи и медици е така наречената „Клинична практика”. Клиничната практика означава, че ние сме сложени в реална работна среда, където сме под надзора на нашите ръководители и работещите на щат рехабилитатори и кинезитерапевти в болницата, клиниката, ДКЦ-то.
Нашата клинична практика започна още втория семестър. С натрупаните минимални знания по анатомия, физиология, специални предмети / кинезитерапия, физикална терапия и масаж/ ние бяхме поставени в реална работна среда. Виждахме как изглежда човек оцелял след инсулт, какво е коксартроза, периферни увреди на нерви. Преминавайки през различни болници и вече в 4 семестър от нашето обучение успявахме да видим пипнем и усетим и реално да работим с много тежки клинични случаи: инфаркт на миокарда, исхемични или хеморагични инсулти, тежки фрактури, ендопротезирани стави, коремни операци, хора настанени в Отделение по анестезиология, реанимация и интензивно лечение.
На мен ми предстои и да мина през още няколко бази, там сигурно ще видя и да поработя с още интересни за мен неща.
Защо ви казвам всичко това.? Представете си го по този начин: ако вие сте току що започнал да изучавате счетоводство в Стопанската академия, това ще е все едно да сте разбрали какво е дебит и кредит и ви сложат в голяма счетоводна кантора. И това още втория семестър- яко, нали?
Ученето на медицински ориентирани специалности е чудесно на фона на анархията в другите университети.
Но има минуси, вярвайте ми. Огромното количество заболявания, през които препускате- понякога твърде конспективно, защото няма време- материалът е твърде много, а хорариума е малко. Рехабилитаторът трябва да е завършил след 3 години и да е готов „технически изпълнител”. Другата страна на монетата, е че и предмети- сериозни предмети ,по които има повече от достатъчно часове за лекции и упражнения, а реално се приема, че те са за „обща медицинска култура” или пък не се гледа твърде сериозно на тях, тъй като „няма да преглеждате хора или да поставяте диагнози“.
В студентите се заражда едно мислене, че теория не нужна, че ще научим каквото ни трябва на клиничната практика, че истинската професия се учи само там. И в това има много истина- професията рехабилитатор е колкото наука, толкова и занаят.
Само че такова мислене не ни превръща в можещи, знаещи и мислещи специалисти. Превръща ни в едни зубрещи комплекси и възпроизвеждащи направеното от майстора чираци. Проблемът, е че тези чираци трудно могат да стигнат старите майстори. Защото все още има рехабилитатори и след 30 години стаж , които могат да ти опишат действието на различни физиотерапевтични процедури, тяхното физиологично действие, дразнещ и лечебен ефект, при кои заболявания се предписва и при кои не. Анатомията на опорно-двигателния апарат си я знаят като пичове. Могат спокойно да анализират патокинезиологично пациента, да снемат анамнеза, статус и да обмислят лечебен план, въпреки, че това е задача на лекарите- специалисти по физикална терапия. Което пък значи, че тези хора имат теоретичната подготовка и знанията да се съмняват и оспорват една „недобра” диагноза от страна на лекаря.
Проблем е , че мисленето и задаването на въпроса „защо” не присъства в главите ни, когато отиваме на клинична практика. Основно се интересуваме от въпроса как- как работи стария рехабилитатор? Понякога го има и това, че някои колеги по базите далеч не работят на нужното ниво, с нужното желание и с нужните знания, макар че са назначени и получават заплата. Но ние трябва да работим под техния надзор и ръководство.
Мисленето трябва да се изгради , ако ще практикуваш и ще развиваш професията, защото рехабилитаторите и кинезитерапевтите няма да са вечно технически изпълнители.
С написаното дотук исках да ви покажа, че немисленето не е подминало и нашата специалност, въпреки наличието на почти ежедневната клинична практика, която провеждаме. Дали имаме нужда от повече време да учим и практикуваме? Според мен наистина е нужно, нужна е и повече практика. Но е нужно и самата ни клинична практика просто да е по-качествена и насочена към изграждане на мислене, не просто към правене!