Нека да ви запозная с историята на „Конценцепцията Бобат“. Вече написах една статия, обяснявайки защо не видях в Естония инхибиращи пози (тук). Сега нека научим цялата ранна история и развитие на Концепцията Бобат. Един подход от 20 век развил и оформящ и в наши дни неврорехабилитацията на болни преживели инсулт или с детска церебрална парализа. Вярвам, че тази история ще е полезна на много млади и стари физиотерапевти, както и на пациентите и техните близки, за това къде е била и накъде върви неврорехабилитацията. Откъсът е мой превод от началото от книгата „ Конценцепцията Бобат“, която чета в момента. Желая ви приятно четене.
Основането и развитието на концепцията на Бобат
Карел Бобат е роден в Берлин, Германия през 1906 г . и учил медицинската професия там, дипломирайки се като лекар през 1936г . Berta Ottilie Busse ( Бел. Ред не съм сигурен за правилното произнасяне на немски, така че се въздържам от превеждане на моминското и име) е родена в Берлин през 1907. Нейната първоначална професия била лечебна гимнастика, където тя развила своето разбиране за нормалното движение, упражнения и релаксация. Те заедно избягали от Берлин през 1938 години, точно преди началото на Втората Световна война. В Лондон госпожа Бобат се дипломирала като физиотерапевт( рехабилитатор/ кинезитерапевт в България) през 1950 година.
Доктор Бобат започнал своята кариера като педиатър и по-късно тясно се специализирал в лечението на деца с церебрална парализа.
Преди 1950 години конвенционалната неврологична рехабилитация имала тежък уклон към ортопедични методики и използвала масажи, топлина, пасивни и активни двигателни техники като макари, суспенсия и тежести. Шини и помощни средства, също се предоставяли на пациентите, за да могат да „функционират“ нормално. Хора преживели инсулт по това време имали същите силни стереотипни спастични модели с флексия на горния крайник и екстензия на долния крайник. Хемипаретичния горен крайник представлява нефункциониращ придатък, а долния крайник служел по-скоро като патерица, отколкото като истински крак.
През 1943 година Берба Бобат била помолена да лекува известен портретен художник, който преживял инсулт и не бил доволен от конвенционалните лечения (Бел. Ред. Да, концепцията е започнала , като неконвенционална рехабилитация 🙂 ). Г-жа Бобат фокусирала нейното внимание върху засегнатата страна, като базирала процедурите на основата на знанието, което имала за човешкото движение и релаксация. Тя наблюдавала, че със специфична работа мускулния тонус може да бъде променен и че има потенциал за възстановяване на движението и функцията на засегнатата страна. Госпожа Бобат продължила да изследва и допълнитено развила тези ранни наблюдения и техники в принципи на лечение. Тя развила процедура за оценка, която е уникална и от голяма важност за напредъка на физиотерапевтичната професия, по време на процеса на отделянето и от медицинските предписания ( Бел. Ред. Има се предвид постигането на автономност на професията Физиотерапевт във Великобритания.). Работейки в партньорство с госпожа Бобат, доктор Бобат изучавал и прилагал наличната Неврофизиология за времето си, за да предостави рационално обяснение на клиничните успехи на съпругата си.
Заедно те създават Конценпцията на Бобат, революционен подход , който продължава да се развива и променя дори сега посоката на развитие на неврорехабилитацията. Те описват Концепцията като хипотетична по природа, базирана на клинични наблюдения, потвърдена и подкрепена от наличните проучвания.
Нивото на Неврофизиологията, с което разполагал д-р Бобат по време на ранните години ,било базирано на животински експерименти. Доказателствата подкрепят йерахичен модел с наблягане на десцендиращ контрол от кортекса ,към примитично организирания гръбначен мозък. Комплексността на нервната система била дефинирана от гледна точка на размер и брой на връзките и се е възприемала, като бройка „окабелени пътища“ с електрическа активност по тях. Движението се е приемало , че се получава, чрез стимулация на рефлекси в гръбначния стълб с примитивните рефлекси, които виждаме от рождението, рафинирани по време на съзряването, чрез инхибиция от високите центрове. Лезиите на Пирамидния път демонстрирали загуба на инхибиционен контрол и контралатерална хемиплегия. Следователно инхибицията била смятана от госпожа Бобат, като важна в адаптирането на моторното поведение и нейните клинични интервенции демонстрирали, че е възможно да се повлияе мускулния тонус с аферентни импулси. Това довело до развиването на рефлексните инхибиращи позици( познати ни в България Бел. Ред.) и след това по-малко статичните инхибиращи модели( динамични инхибиращи пози в България бел. Ред.), които използват ротаторни компоненти, за да разбият стереотипните модели. Макар, че се е смятало, че нервната сеистема е непомправима, госпожа Бобат открила промени в клиничното представяне, което демонстрирало модификации в нервната система.
Берта Бобат през 1990 годин заявила, че основния момент виждан в пациентите е абнормалната координация на двигателнияте модели, комбинирани с абнормален мускулен тонус и че силата и действието на индивидуалния мускул са от второстепенно значение. Оценката и лечението на моторния модел е била видяна, като ключа за функционално използване. Рефлексните инхибиращи пози били отхвърлени, за да се концентрират по-добре пациенти и терапевти върху движение и функция, като пациента е вземал активна роля в неговото лечение. За най-добрата инхибиция се е виждала собствената дейност на пациента. Основната цел на лечението е била да се нормализира мускулния тонус и да се активират автономните и волеви движения, чрез специфичен подход от страна на терапевта. Г-жа Бобат почувствала, че е важно лечението не е да е структурирано, като набор от упражнения, които да се предписватна всички пациенти, а широко разнобразие от техники, които могат да се адаптират и моделират, за променящите се нужди на индивида. Берта Бобат препоръчвала 24 часов холистичен подход, който обхващал целия пациент, неговото сензорно, възприемчиво и адаптивно поведени , както и моторните проблеми. Макар, че подготовката се е приемала, като важна, г-жа Бобат набляга, че всичко трябва дирекно да преминава във функция.
Концепцията Бобат не била ексклузивна, но можела да се прилага на всички пациенти с нарушения на моторния контрол, независимо от тежестта на техните когнитивни или физически дефицити.
Концепцията Бобат продължавала да се развива, през целия живот доктор и г-жа Бобат. През 1984 години семейство Бобат основава International Bobath Instructors Training Association , организация, която поддържа стандарта на обучение и развитие на Концепцията Бобат по целия свят. Г-жа Бобат отбелязва, че всеки терапевт работи различно, според неговия опит и характер, но всеки може да конструира лечението основано на самата Концепция Бобат. Д-р Бобат отбелязва: „ Концепцията Бобат е недовършена, надяваме се че ще продължи да расте и да се развива в бъдещите години.“
В заключение, с растящото знание в областа на неврологията и оценяването на клиничните практики, има продължаващо и в този момент развитие, както на теоретичното разбиране на Концепцията на Бобат, така и на клиничното и приложение.
Много добре написана и интересна статия 🙂